Истина или осмеляване

Истина или осмеляване

Разказите на мои колеги как са играли на тази игра наскоро, придружени с кратки обяснения за развитието на въпросите и самия геймплей, ме наведоха на мисли относно естественото воайорство, характерно за хората, което сякаш е заложено в нас още от самото ни осъзнаване като личности. Същевременно се замислих и за душевните ексхибиционистичните желания, които само търсят възможност да бъдат изявени, използвайки всяко отпадане на задръжките и на социалните норми, каквото може да се получи примерно при една игра.

За тези, които не са чували за въпросната игра, позната ни още като "Truth or Dare?" от американските тийн филми, тя се състои в следното: нареждат се група хора в кръг, като се редуват всеки да задава въпроси на някой друг, като схемата е следната - някой пита: "Истина или се осмеляваш?". При избиране на "истина" ти се задава личен и обикновено неудобен въпрос, на който ти си длъжен да отговориш. При избиране на "осмеляване" ти се поставя обикновено унизителна задача, която трябва да изпълниш. Веднъж преминал през мъчението, идва твоят ред да си мъченик и да разпънеш на кръст някой от другите участници.

Принципно това са правилата, но това, което винаги ми е правило впечатление и ме е озадъчавало е, че масата въпроси са на сексуална тематика, а също така че обикновено най-често избираният вариaнт е "истината".

Защо толкова ни привличат чуждите тайни, съкровени желания и унизителни спомени? Нима това е начинът да избиваме комплекси, определяйки себе си като нормален, съпоставяйки се с други, по- (или поне толкова, колкото нас) пропадлани/развратни/перверзни личности и същевременно успокоявайки се от това. Няма как да мине дадена мисъл през главата ни, без веднага да се породи подсъзнателният въпрос: "Това нормално ли е?". Ако подсъзнанието и моралът ни ни отговорят: "Не, не е", май не ни остава друго, освен да си докажем, че и другите хора го правят, следователно е нормално. Получава се нещо като надлъгване и залъгване със самия себе си.

От друга страна или у нас е заложено желанието за споделяне на неприлични желания и спомени, или има вроден страх от публично дейно излагане, защото е лесно човек да се отрече от думите си, но от действията отричането е равностойно на нагла лъжа. Вярно, по-лесно е да избереш бездействие, отколкото действие, но въпросът е бездействие ли избираме всъщност или по-скоро избираме себеразкриване? Според мен има по нещо и от двете.

Както казах, една игра може да е най-лесният начин задръжките и моралът ако не да отпаднат, то поне да бъдат силно занижени. Tочно поради тази причина е и толкова забавно - защото си казваме: "Все пак всичко е една игра". И все пак във всичко, което правим или не правим, се крие много повече от привидното и очевидното, а често се случва човек сам да се изненада от мотивите, накарали го да прибегне до дадена постъпка. Ако по-често се замисляхмe: "Защо правя точно този избор?", може би действията ни биха следвали коренно различен ход от сегашния си.

И за да не звучи някак незавършено - на въпроса "Истина или осмеляване" аз бих избрала "осмеляване", защото така е по-интересно и по-интригуващо.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.