И те душа носят (битов трилър)

Отдавна обяснявам на целокупното човечество, че неодушевените предмети не трябва да бъдат наричани така, защото имат и душа, и душевност. Много често – дори по-богата от тази на българката, която горе-долу само с това е била известна още от средновековния фолклор.

И пералната машина душа носи. И което е по-лошо – отмъстителни са.

Кафемашина

Вземете например кафеварката. Наглед едно грубо и просто парче желязо, което обаче винаги ме вади от равновесие за онези три секунди, в които чувам просташкото й съскане и трябва да изхвърча от банята като щраус, с риск да си скърша гръбнака и краката върху мокрите плочки, за да предотвратя оливането на половината кухня с кафе.

Защо го прави – не знам. Мия ли я с най-доброто веро? Мия я. Тъпча ли я с най-доброто кафе? Тъпча я. Изтезавам ли я, като я слагам директно върху врял котлон, или не? Или не.

Тогава защо, по дяволите, ми върти такива номера? На всичкото отгоре не го прави всеки ден. Обикновено е във вторник и петък, като понякога авантюристично извира и в четвъртък, а засега единственият обединяващ фактор е, че докато набира злоба и фущи литри кафе върху тавана, аз през това време блажено се плацикам в банята.

Значи или трябва да спра да се къпя във вторник и петък, или трябва да спра да пия кафе, което засега е еднакво неприемливо. Върти ми се и вълшебната идея за една нова кафемашина :)

След това вземете пералнята. Отварям я, пълня я, затварям я, сипвам й течен прах и омекотител, натискам й всички копчета и с това взаимоотношенията ни се приключват.

Аз съм честна с нея – казвам й, че нямам пари за течен Ариел с турбо-гига-ултра наночастици срещу петна от народна лютеница, еклери и пръст...

В замяна очаквам и тя да е честна с мене, и като каже, че за половин час ще изпере, да го изпълни. А не след 60 минути да видя, че мига в кухнята като совалка пред излитане и се блещи немощно, запецнала завинаги на функция „изплакване“.

Аз какво се очаква да направя сега – да я отворя и да удавя котарака и умопомрачително просторния ми апартамент от 39 квадрата в наквасени чорапи и пяна, или да стоя и да й се моля да тръгне? Кому е нужно да си разваляме иначе гладката връзка по този грозен начин?

Вярно, че преди няколко месеца, в немощен опит да си сготвя спагети, горещият тиган със соса ми изхвърча от ръцете и барабанът на пералнята се напълни с домати и кайма (смес, 60% свинска, 40% телешка), но това са единични инциденти. Във всяко семейство има лоши моменти, това значи ли, че трябва да се отнасяме толкова зле един с друг??

След това вземете и разни по-дребни неща, които си умират да се крият от мене по най-невероятни места. В списъка влизат: чорапи, зарядни за лаптопи, паспорти, ластици за коса, пръстени, часовници, всякакви листа и документи.

Не разбирам кога успяват да се съберат на организиран протест и да се пръснат в различни части на къщата, но не е имало случай да ми потрябва паспорт, ластик или чорап, и той да е там, където съм го оставила предния път. Малките гадове само ме дебнат да заспя или да изляза, и започват кръстоносен поход из чекмеждета и шкафове.

Крият се толкова успешно, че понякога ми трябват дни, за да ги открия, и докато през главата ми вече минават мисли за екстрасенси и врачки, на тях им се прегъват жлъчките от смях, докато ме гледат как лазя и ровя като шизофренична къртица.

Накрая, разбира се, се появяват, точно преди да се отчая тотално и да се обеся на балконския чучур от безсилие.

Затова, искам да ви призная – можете и да ме вземете за пълна кукувица, но аз от години се отнасям с огромно уважение към неодушевените предмети в моята къща.

Говоря си със саксиите с пръст, галя прахосмукачката, не тряскам вратите и чекмеджетата (защото ако го направя, със сигурност ще се наговорят и в най-удобния момент ще ми паднат на главата и ще ми прищипят всички пръсти едновременно), а когато съм в добро настроение, се обръщам тържествено към всичката посуда вкъщи и й чета стихотворения.

Не съм специалист, но мисля, че засега положението е сравнително нормално и всичко е в рамките на допустимите отклонения. Притеснявам се единствено какво ще правим, когато те започнат да ми отговарят.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.