Понеделник е, не ми се работи, нито ми се учи

Някои мъдри хора казват, че както ти тръгне седмицата в понеделник, такава ще е цялата. Не съм напълно сигурна дали е вярно, защото по принцип не обръщам много внимание на това, което говорят хората. Няма да излъжа, ако кажа в момента, че придобих това си качество от един много добър приятел и дори не беше нарочно. Винаги ми е било интересно как когато, нещо му се оплаквам или е просто ден за мрънкане, той ме гледа толкова концентрирано, все едно попива всяка моя дума.

Но колкото и да изглежда отстрани че той е завладян от поредното ми омрънкване и оплюване на всичко в живота, той всъщност въобще не ме слуша. Е не след дълго и аз самата започнах да усвоявам това качество и да го доразвивам. Да се похваля че съм в курса за напреднали. Но нека не се отклонявам прекалено, това което исках да ви споделя е че и днес като всеки понеделник (най-омразния ми ден) не ми се мърдаше от нас, защото както винаги нито се наспах, нито си починах през почивните дни. Не че са много.

Кой нормален човек би си починал от всичката помия, която го е заляла през седмицата, че за два мизерни дена ще смогне да направи всичко, за което е нямал време или което е искал. Докато си пиех кафето в 06:15АМ много се колебаех дали да отида за тази ми една, единствена лекция, е не че нямаме и друга след четири часова дупка, с висене от кафе на кафе, но за мое щастие професора с лекцията след огромната черна дупка, не съм го виждала от поне два месеца, и не защото аз не ходя на неговата лекция, а обратното.

Та колебаех се дали да отида до другия край на София за лекция от порядъка на 1 астрономически час + пътуване в едната и другата страна около 1,45 мин. и накрая реших че няма смисъл да се тормозя да ходя. Е да де, обаче се появи и първата пречка. Майка ми, която щеше да си е вкъщи до някое време. И това нямаше да е голямо препяствие, ако не си бях изгърмяла патроните с отсъствия миналата седмица. Обиконвено като влезна в нейната стая и се развикам че аз със тия ненормалници няма да се разправям и че няма да ходя, получавам сърдене за времетраене от два часа и събуждане по телефона, което е най-любимия и номер, за сметка на мен.

Или обратното, тряска вратата на моята стая и след това хиенски се усмихва. Но за съжаление днес, нямаше как да и кажа че е поредния ден в който на мен не ми се ходи или ми е все още лошо. За това въпреки всичко трябваше да излезна. Оправих се, облякох се, абе в общи линии се стегнах за даскало, само че обърках пътя, защото аз често се обърквам и се губя из дебрите на голямата София. Понякога нарочно, друг път наистина без да искам. Няма да уточнявам днес как се загубих.

Озовах се в един парк в съседния квартал, който ми е много познат, минах по една пътека, седнах на една пейка и просто слушах музика и зяпах. То не че имаше голямо разнообразие от атракции, ама имаше какво да се зяпа. Както винаги в главата ми беше пълно с бръмбари и те започнаха силно да си комуникират. Не си спомням за какво точно, а и е трудно да слушаш няколко разговора наведнъж. Опитвала съм много пъти, но някак все не се получава.

По едно време, всички бръмбари замлъкнаха и само един от тях, каза с тънко пискливо гласче:
- Понеделник е, парк, пейка, пясък, не отново.

Позамислих се над това, което чух и тогава ме удари като тухла онзи така далечен спомен. Понеделник сутрин, пролет, парк, пейка, пясък, сърца в пясъка, снимка и усмивка зад ушите. Само че този път нямаше сърца в пясъка, нямаше го онова настроение, нямаше я тази емоция. Странното беше че не се натъжих, а напротив усмихнах се, погледнах часовника и поех по пътя, казвайки си: Ахх този понеделник!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.