Синдром на Даун

Дауните винаги са ме впечатлявали с умението си да се вписват в ситуацията, с волята си за успех. Още чувам мечешкото му хриптящо гласче, с което ме викаше ("циколожкеее"), когато искаше да учим английски (въпреки моите скромни познания в тази сфера).

Правеше сложни пъзели, категоризираше. Запомняше стихотворения след 4-5 повторения. Митето беше гордостта на нашето социално заведение. Той беше гвоздеят на всяка програма, не минаваше тържество без неговото активно участие. Беше артистичен. Много чувствителен и сензитивен.

Едно сладко същество на 9 годинки, от което родителите се бяха отрекли, преди да проверят силите си, в неговото отглеждане. В България традицията е увредените деца, още в родилния дом, да се изоставят в институции, без значение от общото им физическо и психическо състояние.

А Дауните спокойно могат да се отглеждат в дома си, от обичащи ги хора. Психичното им изоставане е неизбежно, но то е преодолимо до възможност за елементарна грижа за себе си. Биха могли да придобият някакъв набор от прости умения, а някои и по-сложни.

Държавата ни е абдикирала от проблемите на най-слабата си част (инвалидите, особено децата). Но движението на всяка система се измерва със скоростта на най-бавната й част. Т.е., ако обърне внимание на тази си слаба част и подреди там нещата правилно, то посоката на движение, а и скоростта, на системата Държава, ще се промени и забърза.

Защото новите "мама и тати" на Митето, от Канада, казват, че сме 50 години по-назад от тях. Защото те отглеждат 10 дечица от слаборазвити държави, като нашата, в които никой не го е грижа за тази слаба част в системата си, дори родителите.

В тази малка държавица, в която останаха 5 милиона, има 150 Домове за сираци, където почти всички имат, или в последствие получават, психични отклонения. Нашата държава е производител на зловреден геном. Ние не поправяме, а целенасочено разваляме, като че ли целта ни е да се самозатрием. Цялата ни политика говори за това.

Тогава канадците ми казаха, че мястото на психолозите не е в интернатите, а в родилните отделения. Превенция, а не облекчаване на обречената безсмисленост. Поклон пред всички майки, които са имали куража да отглеждат болните си деца, въпреки държавната политика, която ги е заклеймила като ненужни.

20 години, в които нищо не се променя в тази посока към по-добро. Идват социални министри и си отиват (богати и доволни), а майките, остават без осигурителен стаж, без социални контакти и професионално развитие, без някакви средства (единствено пенсийката на детето, защото все не влизаш в критерия за подпомагане, направен само за циганите)...

Много жалко за надеждите на Аспарух, на Левски. Дори ГМО-то е по-малък проблем от това конвейрно производство на лоши гени. А това ще е така, докато не се направи правилна Социална политика... Сега се чудя какво се случва в Канада с нашето хубавко Мите.

Осиновителите от чужбина не са задължени да дават ответна информация към мястото, от където е взето детето. До 2 години дават отчет единствено на Правната институция. Надявам се да е на по-добро място, но не спирам да се съмнявам, "а ако не е?".

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.