Събуждаш се преди слънцето да е изгряло. Ех, ако можеше вече да е събота. Само още малко и ставаш, а времето сутрин лети толкова бързо. И часовникът е отчел тези "няколко минути още". Един душ би ти дошъл по-ободряващо, но вече са минали 10 минути, а ти не искаш да закъсняваш. Не искаш да закъсняваш, защото там те чака недоволният ти шеф и колеги ти, с които предпочиташ да не контактуваш за личния си живот.
И вече си в автобуса, заобиколена от хора, които бързат за някъде, а не знаят на къде отиват. Никой не знае, само така си казваш, защото искаш да вярваш. Но вървиш, бързаш и не се съобразяваш с никого, а после искаш да се съобразяват с теб? Не. За момент се досещаш за любовта, която си имала и за онази, която си нямал.
За хората, които си разочаровала, както и за онези, разочаровали теб. Те винаги остават там, тях винаги ще ги помниш. Защото си им прощавала, защото са ти прощавали. Въпреки почти всичко. Автобусът спира на твоята спирка и всичко, което си представяше до преди малко изчезна, защото е време за работа.
Тази, която не харесваш особено, но нямаш друг избор, защото така са ти казали, защото вече си приела, защото ти трябват пари. Недоволният ти шеф вече е тук и още преди да си седнал на работното си място, същият, вече ти е поставил няколко задачи. Точно като за понеделник сутрин. Свършваш с тях, а вече е обед. Ето я работната почивка, в която отиваш за кафе и закуска.
Ту сама, ту с колега, на когото разказваш виц, а той не се смее, защото (почти) никой в тъпата ти работа няма желание да се усмихва, особено на теб. Освен това ти се различаваш от тях, кой друг ще тръгне да ти разказва виц? Или пък да ти говори за нещо различно от работа, по време на работа?
Но почивката свърши и отново си на бюрото или някъде по задачи, които те уморяват толкова много, че по-добре да си стоиш на бюрото и само да пишеш, да отмяташ неща в компютъра и да говориш по служебният телефон Но не, трябва да си уморен, трябва да бързаш. Трябва да ти личи, че работиш. И понеделник свършва, а ти си толкова уморена, че единственото нещо, което правиш, когато се прибереш е да хапнеш малко junk food, да погледаш телевизия и да се събудиш във вторник сутрин, защото алармата на телефонът ти не прощава. И така до петък, включително.
Плаче ти се, а не плачеш. Искаш да се смееш, а няма с кого. Дано не са ти останали недовършени неща от работата, защото събота и неделя са тук. Единствените дни, в които можеш да се събуждаш, когато си поискаш. Но чакай, ти имаш режим и се събуждаш по график, дори без алармата на телефона си.
И спомените отново нахлуват в главата ти. Думата "защо" също присъства във всяко изречение. А дори не спираш за момент, дори не ти идва на ум, че трябва да дишаш. Да помислиш за това, че дишаш. Да си спокоен. Защото няма смисъл да бързаш, нито да мислиш за отминали неща, които няма да се върнат. Защото не искат да се върнат. По-добре слушай музика, пей фалшиво, започни да си готвиш сама и преодолей планираното време и нещата, които вършиш по график. Тъпо е, не си робот.