Миналият четвъртък бе най-лошият ден в живота ми. Просто ми се струпаха най-най-ужасните неща, за които човек може да се сети. Миналият четвъртък беше толкова лош ден, че ми трябва бутилка добро шест годишно мерло, за да започна да пиша каквото и да е.

Ще започна с това, че в сряда ядох нещо развалено. Нещо толкова развалено, че в сряда посред нощ получих най-ужасяващото стомашно неразположение (да не използвам други по-описателни думи) през живота си. Може би единствения по-тежък случай е когато изядох близо две кила череши от хрущялките на дядо като бях в ранна детска възраст, а те се оказаха пръскани и повръщах три денонощия.

Та да се върна на четвъртъка. Моля гнусливите хора да пропуснат частта, в която обяснявам за стомашното си неразположение. Но не, не, за по-реалистично ще започна от вторник срещи сряда. Тогава не спах цяла нощ, защото чертах поредната доза глупости. През следващия ден имах доста работа свързана с висене по разни институции и прехвърляне от гише на гише. Та някъде тогава в сряда през деня се уморих до смърт.

Не бях яла и не бях пила, защото това означаваше просто да заспя някъде и затова се мобилизирах и не си позволих никакви отпускания. И естествено, в сряда вечерта вечерях една краставица, пих две чаши вино (знам че сега тук много хора ще ме оплюят за комбинацията) и се бухнах в леглото още към осем. Бях толкова скапана, че даже затварях телефона на някакви хора и даже май бяха важни... Но няма значение.

В четвъртък сутринта, някъде в 5:45 се събудих за ставане с най-жестокото разстройство и гадене, което съм имала в моя живот... Защо толкова рано ли? Защото бях поела тъпия ангажимент да заместя една продавачка... ами продавайки банички :)

Знам, знам, мнозина сигурно вече се смеят, като си ме представят- моята възвисокомерна осанка облечена във фирмена тениска и престилка, с прибрана коса и фалшива до немай къде усмивка. Е, трябва да си призная, че подходих с голям ентусиазъм към това предизвикателство. Станах в 5:45, погледнах Мартин с най-тъжната физиономия, на която съм способна, но той беше безкомпромисен. Вдигна ме, буквално той ми изми лицето и зъбите (аз си сложих контактните лещи) и се запътих към работното си място.

Работното място всъщност е един магазин около 10 квадратни метра на пазара на кв. Мусагеница, в който (в магазина де) има два фризера, две фурни, стилаж за втасване, стилаж за излагане на продукти, малка каса на колела, пожарогасител, мивка и две кофи за боклук. Абе с две думи клаустрофобична смърдяща на мазно дупка.

Част от задачата ми бе да наредя около 30 умрели от студ тави с малки банички, които са си тотално замразени и да ги изпека. След като изпека всички продукти, от мен се очаква да пека още не знам си колко тави и да продавам същевремено (отсега си признавам, че успях да изгоря две тави, ама едната не беше брутално изголяра и успях да я продам :)- нещо като връх в търговската ми кариера).

Лошо няма - работата е много, не особено лека (непрекъснато се вадят, слагат нареждат тави, като всяко нареждане на тава изисква да се отвори един гигантски фризер, отвътре да се извади чувал със замразена продукция (тежи някъде към 4 кила) и да се наредят средно 20 бройки в тава. През това време минават пенсионери, лелки, ученици, ученички и всякаква друга измет. Или както аз се сетих за прекрасния врачански лаф- омрази (това, Айро, ако сега четеш- е любимият ми врачанизъм).

Та редя си аз тавите и стомаха ме напъва и се чудя - сега на разстройство или на повръщане ще ме избие. Ама търпя. Нареждам тавите, загрявам печките, пускам програмите и започвам да пека. Яката. Нареждам и пека. Нареждам и пека.

В 6:45, забележете, в 6:45 пристига първия омраз, а именно- една към 150 годишна бабичка, която се чудя Господ защо още я държи на земята и ме пита "Имате ли с топено сирене?". Забележете, че витрината е стъклена и това, което го имаме се ВИЖДА И С ПРОСТО НЕВЪОРЪЖЕНО ОКО! Та бабата изсумтява, като й казвам, че ще има след 15 минути и си заминава. Същата идва около 10 пъти същия ден и си купуваше все по 100 грама.

В 7:30 започват да прииждат талазите омрази, които искат ебаси нещата от мен. Някои искат глупости, други купуват с килограми... Луда работа. В 11, усещам, че просто трябва да ида до тоалетна. Усещам как това дето се случва в стомаха ми, ще свърши много зле в гащите. Оглеждам се и о, изненада- оказва се, че нямам ключ за магазина и не мога даже да ида до кенефа. Звъня на собственика, който ми казва:

- "Миии, мога да дойда най-рано към 12 часа"
- "Ама до тогава има един час бе човек. Имам ДИАРИЯ! Знаеш ли как се стиска един час!"
- "Еми това е положението."

В този момент тираджията в мен се пробужда и си казвам "Ебала съм ти майката на магазина пич!" взимам оборота, дамската си чанта с телефоните и всичко останало и хуквам. Всичко, което може да бъде откраднато са елката, касетофона от времето на баба ми и баниците.

Кенефът се оказва... ами общ за целия пазар. По всичко личи, че тази сутрин още някой е с разстъройство, защото почти е избушил тоалетната. Обаче не ми пука в този момент. Разбира се спазвам желязното правило "NEVER SIT" и всичко е ок.

След посещението света е розов. Пускам си някакви ужасно весели парчета на телефона и си танцувам докато дареждам банички. В този момент на опашката се нарежда един познат. Той ми беше съученик в 3-ти клас. Само дето аз бях в "а" клас, а той беше във "в" клас. Казваше се Георги, обаче не мога да се сетя за фамилията.

Помня че имаше един Гоерги Ненчев и баща му беше борец. Цеко или нещо такова му беше прякора. Помня че нещо го бяха изловили и му бяха прибрали парите и караше едих форд "Ка" дето едва се набутваше в него (беше адски дебел) и винаги ме изумяваше, че все пак успява да се набута във форда. Ама да не се отклонявам.

Та заговарям Жоро, ама той не ме помни. Има си хас да ме помни - бях най-грозното и забито момиченце на света, което можете да си представите. Майка ми ме подстригваше съвсем късо и приличах на ритана зелка, зъбите ми бяха криви и когато бях висока 155 тежах 32 килограма. Грозна работа... Та Жорката не ме познава, но аз се пробвам да го заговоря.

Отговаря ми с ебаси снозхождението. Мисля си наум че най-вероятно всичко, до което въпросния се е домогнал е УНСС, изрусена мацка с черни корени, а и щом яде от тия гадни баници, значи не е бог знае колко преуспял, та да не ми се прави особено много.

Някъде между 12 и 15 не знам къде се намирам. Прииждат всички - ученички, ученици, студенти, хората от пазара, разните чичковци и лелки и всички си купуват. Успявам да убедя една лелка да й изпека 2 кила за вечерта без да ми дава капаро (при това й подарявам само една баничка). Правя всякакви други акробатики. Някъде в 15 часа навалицата си заминава и си пускам Орбитъл за успокоение. Изобщо не ме интересува, че не съществуват вече и нямат нови албуми.

"Ин сайдс" е албумът, с който прослушах електронна музика и винаги ще има място за него в сърцето ми. Та пускам си "Ин сайдс" и си пея. Ходя пак до кенефа. Съседа, около 30 годишен шишко с анцуг адидас непрекъснато ми говори простотии. Изкушавам се да си купя една бира, обаче знам - ПЪРВО: аз съм на работа и ВТОРО: това би било пагубно за стомаха ми. Въздържам се.

Някъде в 16 часа идва някакво дете - гъзарче. И той като всички останали не ме поздравява. И той като всички останали започва "200 грама това, 300 грама онова" и аха аха да се държи снизходително и забелязва колието ми:

"Това Сваровски ли е?"- пита дребното пишлеме.
"Аха. Много разбираш за десет годишен пикльо"
"Не съм на десет. На дванайсет съм."
"Все тая"
"Приятно ми е, аз съм Стоян. Ти как се казваш?"

"Стоян. Яко. Още има деца с нормални имена. Очаквах да ми кажеш Хулио или Роналдо".

Хлапето започва да се смее. Купува си близо килограм баници. В тоя момент го благославям. По-късно ми довежда банда хлапетии, които си купуват близо 3 кила. Даже ми намига. Аз ахвам. Не мога да повярвам, че дванайсет годишно хлапе ми намига...

Някъде към 17 идва най, ама наистина най-красивият мъж, който съм виждала. Не че не обичам Мартин, не че не го смятам за красив, обаче този е най-красивият мъж, който съм виждала от много време насам. Блокирам. Гълтам граматиката и гледам тъпо с най-неадекватната усмивка, на която съм способна.

Започвам да говоря глупости, а този се усмихва и ме гледа в очите. Силно се надявам да не съм се изчервила. Баниците с топено сирене стават топчета с топено сирене, обърквам имената на поне 2-3 други вида. Когато си тръгва гледам още дълго след него и се смея сама на себе си.

Адски уморена съм, отпаднала, температърата ми е 38,5, повръща ми се и няма хора. След големия пик хората изчезват, а аз имам поне 15 кила в кошниците за продан. Да не бяха и повече. Отделно на рафта ми втасват още 10 тави. Това трябва да се продаде. Всичкото...

Отчаяна съм. Отивам пак до кенефа. Някой е минал и е изчистил тоалетната. На излизане забелязвам, че всички от пазара са минали и са си купили по 100-200 грама от "новата колежка". Освен един, който дойде и каза "Колежке, имаш ли да ми развалиш 5 лева"... Развеселявам се. Все едно съм в малко село, в което новия е най-голямата атракция.

Убеждавам всякакви хора, че имат нужда от поне 300 грама. Който има нужда от 100 получава поне 150. Успявам да направя поръчка за 20лв за следващия ден за другата продавачка (тази, която замествам).

Черпя наред мъже и жени, стига да са ми симпатични. Те държат да си плащат опитването, аз не им взимам парите и те от неудобство си взимат по полочин и повече кила. Един си взима съдържанието на три от най-вървежните видове "За да те отърва". Напичам нови количества. Номера с "Опитайте, от заеведението е" се оказва страшно успешен. Следобеда, който по принцип е мъртвило продава значителни количества.

Накрая идва един дядо, който купува всичко, което е останало и накрая ме пита "Утре пак ли ще си ти?" и ми смигва. Мдаааа, тъжно е, че ме свалят основно дядовци и чичковци над 40-те ама... Какво да се прави. ВИнаги съм знаела, че съм по-скоро чичовски тип. В края на деня броя оборота. Направила съм 442лв, като до момента магазина има само няколко такива дни.

442лв означава, че съм продала близо 60 кила баници. Смърдяща, изморена, отчаяна. Болят ме краката, защото единственото ми сядане е за по 5 минути и то следобеда. Гладна съм, изтощена съм. По пътя към къщи се издрайфвам в някакви храсти около бул. Н. Вапцаров. Има полицаи, които ме гледат странно. Едва стигам до вкъщи, къпя се и лягам.

Затворих магазина в 18:15 (нормалното е 18:30). Оставих количество брак 0кг (нормалното е 1-2кг) и почти поставих рекорд за магазина. Работих близо 12 часа не лека работа за 20 лева надница. Чак срам ме хвана като ми плащаха. Мисля никога да не ги изхарча точно тия 20лв. Ей така- да ми напомнят как някои хора вадят 20лв, които аз с лека ръка давам за кафе и плотиране...