Понякога ми идва да изтрия думата "приятел" от речника си. Да забравя за съществуването й. Да я сдъвча и изплюя. Да я изхвърля като стар и непотребен спомен. Но по-скоро "приятел" ми звучи болезнено банално и изтъркано. Нещо като оксиморон. Приятел, ха...

Няма такова нещо като приятели. Приятелите не съществуват. Спомням си нещо, което татко ми казваше много често когато бях малка - "Няма приятели. Има просто общи интереси и взаимна полза". Ето това е приятелството за мен. Общи интереси и взаимна полза.

Обаче в същото време, точно когато ми е най-зле се сещам и звъня на, ами не знам как да го нарека. Ами скъп човек. Не, не е приятел. Не е и близък. Просто човек, на когото държа, за когото ми пука, но с когото не споделям кой знае колко. Звъня му и знам, че ще ми стане по-добре. Успява някъде към петата дума.

Прекрасно е, човек да има такъв човек. Който не е приятел. Който не е другар. Който е някой, за когото ти пука, някой с когото си давате по малко внимание, по малко добро отношение, с когото сте напълно честни, за когото няма да легнеш и умреш, от когото не очакваш чудовищни саможертви. От когото очакваш точно това, което получаваш.

Затварям телефона и виждам един пияница да пее пред Фантастико. Давам му два лева и му казвам "да си купиш хляб", той се усмихва с беззъбата си уста и ми дава още лев и ми казва "Направо ми вземи и едни кренвирши". Засмивам се. Не му взимам парите. Само се мушвам и му купувам един хляб и кренвирши.

Иска ми се да звънна отново на същия човек, но не посмявам. Обикновено се налага да ми звънне той. Хубаво е да имаш един такъв човек. Истински. Който ти дава точно това, което очакваш.

Прибирам се вкъщи и ме лъхва миризмата на моя дом - топла, мека миризма на ванилия, а с леко протягане и нежно измяукване ме посреща и котката...