Когато едно нещо, което е било яко, стане тъпо, почне да ме тормози, да ми пречи и да ме товари си казвам "Дотук!" и се махам.

Тази не чак толкова гениална мисъл ми хареса много. Просто, ние хората, понякога сме много смотани - мислим си, че като се хванем на хорото и трябва да играем до края. Даже да не ни е яко. Даже да ни товари. Даже това да ни скапва вечер. Даже да се будим със сутрешно главоболие. Играем до края и това е.

И всеки ми казва - "Като имаш проблем - изправи се срещу него, погледни го в очите, действай адекватно и го смажи. Победи го. Разкажи му играта".

Досега все така правех. Къде побеждавах, къде проблема ми разказваше играта до степен, в която исках да се разплача от отчаяние и яд. И се сетих за часовете по английски и разните хиляди думи и фрази, които ни наливат и веднага изплува: "Enough is enough".

Понякога втория по-добър начин да се справиш с проблема е да го пуснеш по течението. Да го игнорираш. Да спреш да му обръщаш внимание и да оставиш сам да реши, вместо теб.

Понякога е хубаво да пуснеш волана, да отпуснеш газта и да оставиш всичко в ръцете на пътя, инерцията, наклоните, да гледаш право напред и да се надяваш, да не се пречукаш в някое крайпътно дърво. Просто понякога е хубаво да се пуснеш по течението и нека е самоубийствено безхаберие. Защото нали уж пътя бил важния.

"Дотук!" е по-доброто решение не защото е смелото, а защото щади психически. И нека е абсурдно. Нека е глупаво. Ако нещата ще се случат - ще се случат. Ако няма да се случат се получава безмилостно завъртане в порочния кръг на една центрофуга, която изпива всяка капка енергия, щастие и свобода и ни оставя с едната гола надежда и спортна злоба за победа.

Майната им на проблемите. Не искам да прекарам живота си борейки се с глупости, решавайки свои и чужди проблеми.