Наскоро имах следната ситуация. Обедно време, градината на известна пицария. Нямаше много свободни места, затова аз и още две момичета седнахме на маса за шестима. Няколко минути след като сервитьорката взе поръчката ни, към нас се приближиха две девойки – поредните отрудени момичета, преживяващи на кафе, салати, бисквити и кока-кола. Попитаха дали местата са свободни и след утвърдителния ни отговор, се настаниха на празните столове до нас.
Точно 5 минути им бяха нужни, за да се преобразят напълно и от скромни офис-служителки да се превърнат в яростни пушачки, обсъждащи на смущаващо висок тон невъзможните си колеги, побъркания си шеф и всички останали, които съсипваха живота им. Не ни оставаше друг избор, освен да преглъщаме тлъстия цигарен дим и да се опитваме да разменяме някоя и друга реплика, въпреки че всичко, което действително чувахме, беше истеричния хленч на мацките до нас.
Спомням си, че преди години, никога не бих се замислила дали да позволя на непознати да се настанят на моята маса. Хората просто седяха и тихо разговаряха, дотолкова, че нищо чудно в един момент просто да забравите за тях. Единственият начин, по който напомняха с присъствието си беше, когато си тръгваха и ви пожелаваха приятен ден. Сега всички ние нарочно или без да искаме се превръщаме в социални ексхибиционисти.
На пейките в парка е пълно с майки, които искат целия свят да научи, че дечицата им вече сами ходят до тоалетната; в офиса винаги ще се намери някой, зает да описва с цяло гърло по мобилния снощните си похождения; от заведенията не може да си тръгнете без да сте били подробно и насилствено информирани за драмите и малките проблеми на половината клиенти. Едно непрекъснато надвикване и надговаряне. И все пак все по-често ви се струва, че колкото и силно да говорите, комуникацията нещо куца.
При мен всичко започна в университета. В един момент разбрах, че бърборя толкова бързо, че започвам да се уморявам. Всичко се дължеше на часовете, прекарани с моята съквартирантка К., която никога не слушаше. Любимият й спорт беше да прекъсва хорицата по средата на изречението. Състезаваше се със самата себе си, винаги имаше какво да каже и държеше всички да го разберат.
Естествено, К. така и не разбра що за хора са колегите й или какво мислят приятелите й. Да общуваш с нея, значеше да се състезаваш. Едно състезание по съобразителност и бързо говорене. Ако не си достатъчно бърз, тя просто те отрязва. Рязко и безцеремонно като водеща на сутрешен блок. Постепенно тези състезания се прехвърлиха и извън общуването ми с К. Още от онези години езикът е най-развитият ми мускул.
Всеки ден срещаме десетки съперници в общуването. Да, вече няма събеседници, има съперници. Сякаш всеки е купил свое рекламно време, в което трябва да се вмести, иначе посланието му просто ще се издигне в комуникационото небитие и ще пръсне като сапунен мехур. На пазара за внимание, мислите ни са бързоразвалящи се стоки. Пласирайте ги сега, защото след секунда никой няма да помни темата на разговора.
Използвайте момента, когато човекът срещу вас отпива глътка или дъвче по-голяма хапка. Имате точно три секунди преди да сте изгубили вниманието му. За тези три секунди, той е ваш, макар че реакцията му към думите ви ще е свързана по-скоро с отчитането на звука от някакъв глас, отколкото на значението на думите ви. Да, битката не е лека. Ако сте от по-хилавите, ще трябва да се задоволите с няколко „алтернативи“.
Като воденето на дневник. Според много психолози воденето на дневник е от голямо значение за поддържането на психичното здраве. Записвайте мислите си, за да опознаете по-добре себе си! Ако този тип метод ви е по тийнейджърски несериозен, винаги можете да си направите блог. Блог, сайт, форум... Имена колкото щеш, но всички те създадени да вършат една и съща работа – кошчета за душевни отпадъци версия 2.0.
Съдейки по скоростта, с която се появяват нови блогове, очевидно все повече хора чувстват липсата на емпатия (съчувствие), на лично пространство, в което няма да се чувстват като на аудиенция с най-заетия човек на света и ще имат времето и мястото да формулират и спокойно изкажат мислите си. Където никой няма да им каже „Абе не ме занимавай с глупости, бе!“ и където няма да бъдат принуждавани да превеждат идеите си с в лек бързо смилаем вариант.
Животът се случва само на повърхността. Факт. Бърза консумация, натискаме сифона, забравяме. Ако за три секунди не успеете да „зарибите“ някой с думите си, по-добре изобщо не се захващайте. Появиха се и няколко нови „науки“ като self management, чиято основна цел е да ви обучи как да се превърнете в желан продукт, как да продадете себе си на околния свят, как да пласирате целите си, приоритетите си, да покажете на колко високи самооценка, самоконтрол и самоусъвършенстване сте способни.
Не е важно да отгледате деца, важното е да възпитате силни личности. Сякаш светът е празен супермаркет, в който трябва да заемете колкото се може повече рафтове. Ако не можете да изготвите своята лична рекламна стратегия, пишете се преоценена стока. Ако ви липсва агресия, никога няма да можете да се позиционирате сред другите бързоразвалящи се продукти. Правим каквото се очаква от нас – демонстрираме себе си, пробутваме се един на друг, за да влезем в Залата на славата, където няма нищо, освен ехото от собствените ни мисли, за които никой не дава пукната монета.
В морето от информация, което ни заобикаля, регистрираме хиляди факти, но не проумяваме основни неща. Губим се, търсим покой във вещите, барикадираме се зад монотонното си ежедневие, ала не се отказваме. Искаме да сме на страната на победителите. Искаме да ни личи, че знаем какъв е идеалният живот, че можем да си го позволим и можем да си позволим да проповядваме и на другите как се постига. Нямаме време да слушаме, животът е твърде кратък за това.
Имате ли пет минути? Искам да ме чуете за малко...
сп. Интро, брой 50