Сънят, който никога няма да дойде

Има един момент. Съвсем рано сутрин, когато тръгвам за София. Слънцето тъкмо изгрява, градът още не се е събудил. Аз се качвам на този автобус, сякаш отивам на смърт. Сякаш оставям най-ценното зад себе си и заминавам за там, от където няма връщане.

Свещ

Брат ми е сънен, колата ръмжи тихо, леко затоплена, зората, онази розова зора над магистралата… Спомням си колко весел и безгрижен е бил уикенда по улиците на Пловдив или в градината у дома. Залезите край покъртително зелените борове, бири и бадеми с баща ми, котката, миризмата у дома на свещи с аромат на кафе и шоколад.

Чистият въздух, пространството, огромното пространство, тежките сенки, широките празни улици… Сякаш отново съм съвсем малка.

Пътувайки към София, постепенно се обезличавам. Опитвам се да спя, да сънувам града, който съм напуснала. Събуждам се в началото на Цариградско и изведнъж вече съм никой (Monday makes you feel like you`re no one).

Леко напрегната непозната, която просто бърза за някъде, дори не знае защо го прави. Тълпата я повлича. А само преди 2-3 часа машината е била стопирана, ухаело е на топъл шоколад, ароматизатор за кола и окосена трева.

Аз съм истинско чудо. Майка ми се радва - един ден просто заминах за София и вече съм само “гост”. Отстрани изглеждам силна. О, само да не трябваше да заминавам… Но това е само моментна слабост в първите мигове на новия ден. Най-тъмно е преди да зазори. И всеки понеделник рано сутрин…

Моето сбогуване с това лято беше онзи неделен следобед, който прекарахме четиримата заедно на язовира. А там беше като в Аляска със слънцето, подскачащо по върховете на боровете; колата, плъзгаща се по завоите - моторна лодка по повърхността на водата, гладка и мека като зехтин…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.