Един луд сън – бях в някаква джамия

Имах умопомрачително луд сън. Хронология не помня добре, но имаше един момент, в който съм в самолет, не знам къде бях тръгнала, но ме гонеше параноята да не се разбие. За миг си го представих и толкова силно усетих смразяващото чувство на смъртна опасност. Цялата потреперих от страх.

После… Някъде бях заминала, трябваше. Някъде на изток, нагоре, в Русия. В същото време се оказвам в мюсюлманска страна, където ме приютява едно добро семейство. Първо като турист се разхождах из улиците, но минах покрай една джамия и много ми се прииска да вляза. Защото през вратата зърнах малко от прекрасния интериор. Обаче трябваше да си сложа абайя - или както там се казва голямото черно покривало за жените. От друга страна пък жените не ги пускали вътре… И се престорих на мъж, с черно наметало, само ръцете ми се виждаха, главата - сведена, че липсата на брада е доста издайническа.

Влязох в джамията… Божи храм. В първия миг ме обзе чувство на всепроникваща любов, прииска ми се във всеки храм да е така. Стените бяха изписани с най-красивите орнаменти, които човек някогя е създал. Миришеше на много приятно, на някакъв познат препарат за почистване. Но хубавият момент бързо отмина, защото забелязах тълпата мъже, дошли за речта на някакъв човек с черна брада и тюрбан, който бе сладкодумен и съм сигурна, че насън разбирах какво говори, но вече всичко избледня.

Качих се на втория етаж, да погледам отгоре. На ръката си имах много скъп пръстен, който старият домакин от семейството, което ме приюти, ми беше дал. Струваше няколкостотин дуката. Златна халка с огромен бял камък, шлифован квадратно, приличащ на диамант, но с по-красиви отблясъци. Тогава един възрастен мъж (който не беше сам, имаше си сподвижници) забиляза пръстена и го свали от безименния ми пръст. На мен ми беше доста широк, но на него не му стана.

Пробва на показалеца, на безименния, даже на кутрето, но само на него успя да го напъха и то само до кокалчето. Обаче желанието му да го притежава беше толкова силно, че бях безсилна пред него. С неохота успях да спазаря пръстена за 50 дуката, докато отида да донеса един с по-голям камък и по-широка халка, та ако успеех, мъжът трябваше да ми доплати още 50-60 дуката, за да бъде пръстена официално откупен. Всъщност не съм сигурна точно какви алъш-вериши въртяхме, но аз бях в доста неизгодно положение, а и рискувах да разкрият, че не съм мъж.

Тръгнах да излизам от джамията. Още по коридорите на слизане от втория етаж ме пресрещна някакъв човек. Тръгна с бърза крачка в обратна посока, но и там се случи същото. Бяха ми устроили капан. Опитваха се с едни странни уреди като опънати ленти от разстояние да уловят формите ми, за да докажат, че съм жена. Когато се увериха, ме подгониха и… Успях да се измъкна навън, отивах към къщата, в която ме бяха настанили, за да им съобщя, че ми трябва прикритие и пак се налага да бягам в други земи.

На път към къщата, минах през един странен квартал на София с локално метро, с много спирки и чудесна организация. Елина беше там. Всъщност мисля, че се намирах в бъдещето. Нямаше почти никакви хора, въздухът беше чист. Схемана на метрото се състоеше от няколко окръжности с еднакъв диаметър, допиращи се. Всяка окръжност имаше собствен цвят и беше отделна линия на метрото. Където се допираха, там бяха спирките за прекачване. Беше супер идейно впрочем.

Дотук помня подробности. Не знам успях ли да замина или не…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.