Преди точно три години се готвех за поредната депресия вкъщи, защото наистина бях много привързана към чичо ми. Бях му любимата племенница и никак не го криеше. Беше чудесно - поне един член от семейството да предпочита мен пред сестра ми - знаете как е с комплекса на първото/второто дете (а може и да не знаете, но сега няма да обяснявам). И както се готвех за депресията - с много снимки, рейдиохед и вино се оказах със среща.
Малко неприятно да си правя среща на връх кончината на любимия ми чичо, но си казах, че ако наистина той ме е обичал приживе, сега щеше да ми прости. Просто представете си как отказвам среща на мъж когото харесвам страшно много! Абсурд! Ами ако си помислеше, че нещо го пързалям и не го харесвам? Щеше да се наложи да му звъня аз, да го баламосвам, да се обяснявам като кифладжийка...
И така излязох. Днес, три години по-късно не съжалявам, че нещата се случиха така. Съжалявам единствено, че така упорито среща след среща си слагах онова отвратително ярко розово червило, което спирало М. да ме целуне по-рано. Ама кой ти мисли за такива неща - тогава беше модерно!
Не съжалявам за всичките компромиси, които направих, за да сме заедно до днес (а те не бяха никак малко). Мога да кажа само, че всяко едно нещо си заслужаваше. Никога няма да забравя таратайката, в която М. ме качи, за да ме кара към Южния парк. Някъде година и половина по-късно, когато запознавах М. с баща ми, баща ми ми забрани да се возя повече във въпросната кола и даже упорито искаше да ми купи нещо, за да се возим по-добре и безопасно. Естествено не се навих. Да не съм луда да карам в София.
Не съжалявам безбройните самотни жени около мен, който са умни и хубави, но си седят сами. Разбирам и завистта им. Но човек не се ли научи да гледа реалистично на себе си, да може да прецени с кое може да се примири, кое може да премоделира и кое да промени в самия себе си - нещата просто не се получават.
Не може само защото една жена е умна и сравнително хубава да седи и да чака принца с вишневото мазерати, който говори 5 езика, носи костюми хуго бос и е страшно умен и хубав, 4 години по-възрастен, да дойде сам, а принцеската не само да не го потърси, ами и да повтаря "аз съм умна и хубава и не правя компромиси".
Като финал мога да кажа, че е много хубаво да има някой, който да те обича и когото да обичаш. Да има някой, на когото да направиш закуска, като си в настроение, някой, когото да чакаш с нетърпение, някой, с когото да правите съвместни планове за след шест месеца и репликата "ще видим" да се отнася до финансовите възможности, а не до това дали след шест месеца ще сте още заедно.
Прекрасно е да имаш общ бюджет с някого, да няма значение кой плаща в заведението или на пазара, някого, с когото да изплащате скъпите вещи, които не можете да си позволите и най-вече някой, до когото вечер да легнеш, до когото да смушиш краката си, когато е студено, някой на когото да звъннеш, когато си много, много щастлив, някой на когото да казваш "Обичам те!"