Портрет на двама киномани

Той обича Люк Бесон и Серджо Леоне.
Тя – всички филми на Жан-Пиер Жоне и най – вече “Невероятната съдба на Амели Пулен”. Той е социолог, който гледа поне по два филма на ден. Тя работи във фирма за хостинг и в свободното си време поддържа сайт за кинолюбители и професионалисти. Той е Веселин Иванов. Тя – Йоана Николова.
Обединява ги страстта им по киното.

Веселин Иванов:
„Притежавам над 6000 филма на DVD и над 6000 – на вече забравените VHS”

Веселин Иванов не е просто киноман, по негови собствени думи вече е „кинопат”.
Визуализирал е своята страст, като е облепил целия вход на блока, в който живее, с плакати от филми. Мястото изглежда умопомрачително цветно и леко перверзно произведение на попарта. От стените гледат страстната и поразголена Дженифър Лопес, тъжните и красиви жени от трилогията на Кешловски „Три цвята”, дулата на Гай Ричи, Шер в кринолини, а на пода е полегнала Джулия Робъртс в кадър от „Булката беглец”.

Веселин държи колекцията си в кашони (вече и в мазето и на тавана)
и има навици, необясними за обикновения зрител – например, ако види филм по телевизията и изпитва желание да го гледа, вади от кашоните своето копие и го пуска на домашното кино – за по-голяма автентичност на преживяването. Най-големият комплимент за даден филм е фразата „не го прибирам в кашона”.

Голямото му увлечение по киното започва през 60-те – с Гойко Митич и черно-белите филми на ДЕФА (немска киностудия, „в тогавашните години нещо като Метро Голдуин Майер”, пояснява той). В едно софийско кино бабите разпоредителки внасят допълнителни столове за прожекциите, а децата срещу 15 стотинки билетче плюс задължителния плезир (популярен за времето шоколадов сладкиш) и боза гледат филми с Гойко Митич до прималяване.

Съдбата явно уважава страстите му, защото в Краков, като студент в Ягелонския университет, го среща с Анджей Вайда (“Пепел и диаманти”, “Човек от желязо”, „Страстната неделя”). “Тогава Вайда правеше кино и с него казваше неща, които другите не смееха”, спомня си той. И животът му отново става кино – по три филма на ден, като си внасях хляб, за да не ходя да търся нещо за ядене между прожекциите”.

Веселин Иванов има фаворити във всеки жанр – от екшъните и политическите трилъри до италианското кино от 60-те. Ако много обича даден филм, помни дори началните му реплики. „ Защо кучето върти опашка си? Защото е по-умно от нея. Ако опашката беше по-умна от кучето, тя щеше да върти кучето”. Ако не знаете откъде са думите (което си е напълно нормално, в случай че не сте гледали 10-тина пъти даден филм), това е началото на “Да разлаем кучетата” – “перфектно произведение на Бари Левинсън за политическата манипулация върху обществото с перфектна първа реплика” – отсича Босаков и дава най-високата оценка: “Даже не го прибирам в кашона”.

Йоана Николова:
„Киното ми дава дълбочина, философия, кара ме да мисля, да не оставам същата”

Родителите й гледат всички филми, които излизат по кината и още като малка я водят на повечето от тях. Майка й притежава цяла колекция албуми със снимки на актьори от старото италианско и руско кино и Йоана ги разглежда с часове. Марчело Мастрояни и София Лорен са нейните Кен и Барби. По-късно тя създава собствена аналогична колекция, но с филми от 80-те и 90-те. И с нейни собствени герои. Джони Деп печели срещу Марчело Мастрояни.

Следващата филмова „инжекция” е панорамата „Сто години кино – 100 любими филма”, където тя успява да изгледа над 70 от тях. Сред тези филми е и “ХХ век” на Бертолучи. Тогава Йоана е на 17, но разбира, че кино може да се прави по разтърсващ начин – “с въпроси, дълбочина, философия, да ме кара да мисля, да не оставам същата”.

Още докато е в първи курс кинознание, започва да прави сайт за кино (преди info-film.com, сега – cinemaxp.com) и идеята й е той да бъде място, където студенти, професионалисти и изобщо хора, изкушени от киното, да публикуват текстове и да коментират. “Първоначално пишехме само колеги от НАТФИЗ, но с времето започнаха да постват различни хора и така стана това, което исках – място за съмишленици”, разказва тя.

Йоана може да гледа безкрайно „Невероятната съдба на Амели Пулен” и си признава, че всеки път плаче. По някакъв начин се идентифицира с героинята (и всъщност малко прилича на нея). Обича филмите на Жоне заради невероятната им визия и способността да откриват красота във всеки детайл: “Освен това той има склонност към приказните сюжети, а какво по-хубаво от това да изгледаш един сюрреалистичен филм, който след това дни наред те кара да се усмихваш”. Все повече напоследък гледа и американско независимо кино (Уес Андерсън например). Обожава така наречените “уся” филми от типа на „Тигър и дракон” или „Герой”. Единственото, което отказва категорично, са хорърите.

Йоана вярва, че някой ден може да стане добър продуцент: “В нормалните кинематографии продуцентът е този, който намира сценария, избира режисьора и казва – този ще играе, този – не. Режисьорът е просто един наемник – разсъждава тя, – у нас повечето режисьори са и сценаристи, и продуценти и в крайна сметка губят страничната гледна точка. В киното има много пари и не е оправдано да ги харчиш за нещо, което сам ще си гледаш. То се прави за зрителите”.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *