За какво е митът ли? За това, че имам чувство за хумор. Да, да – сега ще ви обясня как можете да си казвате съвсем обикновени неща, но когато са ви лепнали етикет, хората сами намират скрит забавен смисъл. Eто как започна всичко…

Трябва да съм била шести или седми клас. Още от тогава съм порядъчно по-ниска от връстниците ми, а и по онова време не е имало как да компенсирам с токове. Та стоя си, значи, на някаква ученическа забава, заобиколена от съученици и си зяпам от “висотата” на собствената си гледна точка. Тогава към мен се приближава Дългучът на класа с още няколко момчета, зяпва ме от 30-ина сантиметра по-високо и ме пита на всеослушание с ехидна усмивка:

– Абе, Ели, ти един и петдесет имаш ли?

Аз, обаче – невинна душица, от къде да предположа, че някой ще си даде толкова труд: да събира публика, да измисли подобна реплика, само и само да се заяде за нещо, което дори не зависи от мен. При което с абсолютно сериозно и невинно изражение си бръквам в джоба, изваждам наличните си стотинки и казвам:

– Ей сега ще проверим! На заем ли искаш?

Eстествено всички се разсмиват, дори антуража на съученика ми и аз обирам овациите. Обаче аз наистина си помислих, че за пари ме пита. От тогава ме преследва славата, че имам някакво чувство за хумор и на никого, абсолютно на никого не му минава през ум мисълта, че на мен може и да ми убягват подмолните подтекстове.

От тогава и не давам пари на заем. Има си кредитни институции и фирми за пари на заем, с които съм работила и препоръчвам на всички. Добре че е тази случка да ми напомня.